Рационално безсмъртие

"Ако смъртта беше благо, боговете нямаше да са безсмъртни", Сафо

Съзнание и психика

В статията се разглежда проблема  за психичното и съзнателното в различните теории в следния дискусионен план:

  1. Семантични терминологични уточнения.
  2. Исторически преглед на концептите за психичното
  3. Теоретичен и физикалистки концепт за съзнанието
  4. Съзнанието като система от информация - Хосе Делгадо

Направен е опит чрез представянето на различните възгледи да се позиционира тезата за информационния характер на съзнателното като система.

Когато говорим за съзнание и психика, е необходимо първо да се уточнят терминологичните термини и съдържателната им страна, тъй като понятията, характеризиращи цялата когнитивна област на човешкото съществуване, са силно смислово свързани. Ще се позова на класификацията, която прави доц.д-р Лилия Гурова (Нов български университет) в препратки между терминологията в българския език и английския. Според нея (и според официалната езикова транслация в областта на психологията) понятията съзнание и психика в научните среди по света се разбират и обозначават както следва:

  • Mind - Психика
  • Сonsciousness - Съзнание
  • Reason - Ум
  • Understanding - Разум, Разсъдък

( 2; 1)

Тези терминологични уточнения са необходими, защото в речниците(1) преводът на думите предлага богат избор на контекстно съдържателни понятия:

  • Mind-   ум, разум, разсъдък, интелект, дух, съзнание, нрав, начин на мислене, интелект, мисловност, манталитет;
  • Сonsciousness- съзнание, чувство, усещане, мислене;
  • Reason- разум, разсъдък, причина, основание, разсъждавам, мисля, доказвам, аргументирам...;
  • Understanding- разбиране, схващане, разум, разбирателство, споразумение...

Разглеждайки превода, стигаме до извода, че съдържателната страна на езиковия код  предполага разбиране за съзнателна ментална  активност. Това разбиране е достатъчно основание за преплитане на субективизъм и контекстно съдържание в обективния анализ на понятията.

Хаосът или многообразието от концепти за психиката и съзнанието в  научните публикации по психология и философия е толкова голям, че в едно от най- авторитетните списания Nature по повод книгата на Даниел Денет (Dennett, D. C. (1996). Kinds of Mind: Toward an Understanding of Consciousness. New York: Basic Books. и Calvin, W. H. (1996)., който е сред най-известните съвременни философи на съзнанието, Съдърланд пише: „Трябва да бъде обявен мораториум върху издаването на книги по въпросите на съзнанието… защото въпреки, че отдавна няма нищо ново за казване, философи и представители на невронауките се надпреварват да говорят по тези въпроси… Всяка нова книга за съзнанието само увеличава хаоса от мнения и позиции…” (Sutherland, S. (1996). Minds Traps. Nature, 384.) (2;4)

Подобен скептицизъм е разбираем поради липсата на единна методология при изследване на психичното. Всяко научно направление (психология, философия, социология, педагогика, неврофизиология, кибернетика и т.н.) разглежда проблема чрез частнонаучните си методи, според целите на собственото си поле за действие. Оказва се, че  крайният полезен резултат на съществуващите клонове от научното познание (откакто съществуват, та до сега) е фокусиран върху човека, но липсва обединяващото разбиране, единната гледна точка, която да декодира частнонаучните достижения в единен информационен код. Единствено системологията, като област от научно- практическата дейност, изучаваща и използваща системността, организацията и самоорганизацията на обектите, процесите и явленията в природата, науката, техниката, обществото и психологията на личността (7), дава тази единна гледна точка и разбиране- светът като организация и самоорганизация на системи.

За едно сериозно изследване на психиката, психичното и съзнанието, от гледна точка на системологията, е необходимо ясно и точно дeфиниране на емпиричните им характеристики, фунционалните  параметри и  системообразуващите  факторил.

Нека преди това да направим една кратка ретроспекция на понятийното съдържание на психика и съзнание. (4)

Ако обърнем внимание на най-ранните възгледи за психичното и съзнателното, ще отбележим наличието на терминологичното „психе” (от древногръцки), което означава душа и с което философите от Елада са се опитвали да обяснят граничната линия между  физиологично и съзнателно. Формите на човешкото поведение – проява и регистрация на психичното- обяснявали като функции на отделни органи. Гален смятал, че  черният дроб е орган, в който се пораждат въжделенията, в сърцето — гневът и мъжеството, в мозъка — разумът. Различните темпераменти Хипократ обяснявал с дейността на жлезите с въртешна секреция, а Аристотел използвал интроспекцията като метод , за да разграничи това, което днес наричаме съзнание, от психичното въобще – растителна душа, животинска душа, човешка душа.

Като следствие от Хераклито- Парменидовата антиномия във фолософията за света  възниква идеята за наличието на малки частици- вечни, неделими, еднородни и непроменяеми, които изграждат света чрез взаимодействието си. Атомистите отричали божествената намеса в сътворението на всичко, твърдейки, че светът е изцяло създаден от физическо взаимодействие на тела и частици. Аристотел в своя трактат „За душата“ обяснява чрез динамиката на атомите процесите на възприятие, памет, мисъл, сънища. Т.е. това е материалистическото виждане за света и психичното. Почти по същото време възниква и схащането, че светът се управлява от идеи, а психиката е вид взаимодействие по асоциация на идеите и е безсмъртна, прераждаща се, неподвластна на материята.

По- късно през Средновековието с развитието на науките и технологиите възникват още теории за психичното и опити за обяснение на ролята на разума като определящ мястото на човека в природата и обществото и взаимодействието им. Възниква психологията като наука.

В първата половина на XVII век  Рене Декарт отделя психичното от физичното и физиологичното. Той определя безусловния рефлекс като меxанически процес, като проява на материални сили, а висшата психична дейност-  на нематериална субстанция (съзнанието) или непосредственото знание на душата за самата себе си.  Така се поставя основата на дуалистичната философска концепция  за психиката и съзнателното. Висшата нервна дейност и психиката са или откъснати една от друга като два принципно различни и несъвместими свята,  или се  припокриват в различна степен  и с различна доминантна роля  според развитието на науката и изследването на неврологичните процеси и проявите на съзнателното в обществените отношения през вековете.

Върху решението на основните проблеми: психофизическия проблем (какво и как познаваме) и  психофизиологическия проблем (взаимодействие, паралелизъм или епифеноменализъм) работят  различни  изследователи в научните дисциплини и се формират различни гледни точки – школи. (4):

Лайбниц, Кант- извеждат дедуктивно психическите явления от свойствата на душата;

Хартли, Хюм, Беркли,Мил, Спенсър - психиката (съзнанието) е изградена от елементи-усещания и сложните психични структури  възникват посредством асоциации ( съседство на две идеи)  и се закрепват в съзнанието  чрез повтаряне през време на жизнения път;

Дарвин  разглежда развитието на живия свят и психиката като автоматично регулиращ се процес; дава биологично обяснение на емоциите и тяхното изразяване при животните;

Конт, Маркс – психичното е следствие на социалното общуване  и резултат от взаимодействието на производствените сили и производителните отношения;

И. Павлов обяснява висшата нервна дейност и условните рефлекси като чисто физиологически механизми;

И. Сеченов  разглежда психичното като  рефлекторна сигнална дейност на главния мозък и го свежда  до информационна система на физикохимичната уредба на мозъка;

Кибернетикът Винер разкрива всеобщия характер на автоматичните процеси, управлението, саморегулацията и разграничава  общите проблеми на пренасяне и преработване на информацията от специфичните проблеми на психологията.

Какво определя психичното? Как се поражда то? – са въпроси, които продължават да вълнуват изследователите.

През 1879 г. в Лайпциг Вунт основава първата лаборатория по експериментална психология и изследва как физиологическите реакции предизвикват психични явления; чувствителността на сетивата, праговете на чувствителност, времето на реакцията. За психично се възприема само това, което е осъзнато.

Освен психофизиологичния и психофизичния проблем  в психологията се разглежда и проблема, който можем да изразим с въпроса: Обективно или субективно отражение на действителността е психичното? Съществуват различни концепти въз основа на този въпрос според това какъв е предметът и обектът на изследване, т.е. какъв срез от действителността (включително и човекът като част от нея) се изследва. Общото между тях е  начинът на изследване на психичното- въпреки различните методи, които се прилагат, то се регистрира винаги чрез проява на субекта към обективната реалност, чрез поведение (отношение, разбиране, действие, система от концепти за действителността).

Фройд представя психиката като взаимодействие между физиологичното (id) и социалното(super ego), намерило своето разрешение в съзнанието (ego). Психичното не е вече само съзнаваното, но и подсъзнателното.

Адлер създава „Индивидуална психология", в която  главна роля играе комплексът за непълноценност и неговото преодоляване.

Карл Юнг разработва „Аналитична психология", в която не само либидото, а потребностите въобще са основен мотив в поведението.

Бихейвиористите Уотсън и Скинър (САЩ) свеждат психиката до поведение; изключват съзнанието като обект на психологията, фактически психиката се ограничава до условно-рефлекторна дейност, реагиране на стимули.

Гещалтпсихолозите  Вертхаймер, Кьолер, Кофка (Германия)- в психиката се  възприемат не отделни елементи — усещания, а цели структури (образи, гещалти).  Инсайта —внезапно озарение при възприемане на гещалта- е в основата на дейността на психиката. Разбирането им е по- близко до физиката и математиката, отколкото до биологията.

Виготски създава дейностна школа въз основа на теорията на Хегел- Маркс за културно- историческата роля на дейността и ролята на социалната среда при формирането на психичното. По- късно въз основа на неговия подход възниква теория на отражението, според която психиката е свойство на мозъка да задържа следи-идеални образи.

С развитието на технологиите възникват и други направления в изучаването на психичното. При когнитивизмът - Ж. Пиаже с неговата Женевска школа- главен модел за изучаване на психиката е развитието на интелекта.

От направения преглед на различните концепции за психичното става ясно, че психично и съзнателно не се диференцират. Изследователите регистрират психичното чрез проява, дейност, всъщност- регистрира се наличие на съзнание. Психика и съзнание се приемат като синонимни понятия. Психика имат и животните, но при човека тя е на съвсем друго ниво, изразява се чрез самоосъзнаването и Аз- концепцията. Т.е. съзнателната психика е следващото, по- висше ниво на психичното.

Съществуват две основни теории за съзнателното: физикалистки концепт и теоретичен.

Теоретичният концепт

задава следните въпроси:

  • Теоретичен конструкт ли е понятието съзнание или то е действителни феномени (свойства, процеси)? 
  • Ако приемем, че понятието съзнание е теоретичен конструкт, то какво все пак стои зад този конструкт, какво го прави нужен (неизбежен) за теориите, описващи човешкото поведение и в частност за теориите, описващи и обясняващи човешките познавателни способности?
  • Ако приемем, че понятието съзнание има реален референт, то какъв точно е този референт? Казано по друг начин, свойство, явление или процес е съзнанието? Част от физическия свят ли е то или е нещо принципно различно от физическия свят?
  • Съдържанието на съзнанието негов продукт ли е или нещо външно (чуждо) на съзнанието?
  • Каква точно е връзката между съзнанието и мозъчните процеси? (2;8)


За да се пристъпи към изясняване на въпросите, трябва първо да се даде определение на понятието „ теоретичен конструкт” – това е понятие, което няма наблюдаем референт, но което допринася за определяне на смисъла на сложни езикови образувания, които ни говорят нещо за действителността. Теоретиците от миналия век стигат до извода, че зад теоретичен конструкт трябва да стои някакво наблюдаемо явление. Но кое е то при съзнанието? Дали е поведенческият акт?- Логичен отговор, но не напълно достоверен, защото наличието на съзнание може да се регистрира чрез целенасочен поведенчески акт, физическо действие или въздействие, но това не е задължително условие. 

В своята книга “The Self and Its Brain” (Аз-ът и неговият мозък), написана съвместно с Нобеловия лауреат неврофизиолога Джон Екълс и излязла от печат през 1977 г., Попър излага тезата, че съзнанието е нещо действително, но не е физическо и има каузална сила. ( 2; 5) Той дава пример с получаване на известие и произвеждането на действие в последствие. И пита къде е съзнателното- в хартията? Не. Не е в предмета. То е в причината за действията, която пък се крие в смисъла на думите. Следователно, смисълът , които може да бъде отнесен към менталните същности, има каузална сила. Той е способен да причини последователност на физическите действия и респективно – да послужи за регистрация, обозначаване на съзнателното. И спира до тук. И не само той, но и редица учени спират, удовлетворени от това обяснение. А всъщност точно примерът на Попър доказва, документира, информационната природа на съзнателното и го определя като система от информация с функциите: мислене, логическо съждение, моделиране на бъдеща дейност и т.н.

Друго основание на теоретичния концепт за съзнанието е неговата интенционалност. (2; 6) Франц Брентано обръща внимание на факта, че когато описваме ментален процес- мислене, възприятие- ние винаги описваме процеса, отнесен към нещо, което не е част от него. Т.е. когато мислим, ние мислим за нещо. Не можем да опишем мисълта, абстрахирайки се от обекта ú. Или- съдържанието на съзнанието е извън обектите.

Друго основание  на теоретичния концепт срещу физикалистите  е, че съзнанието и функционалните му прояви са субективни. Т.е. моите мисли и възприятия са само мои и на никой друг.

Срещу това информационната теория за съзнанието, основавайки се на теорията за системността, може да възрази така: Истинността на света ( понятиято за истинност) се крепи точно на това субективно възприятие, което при множество хора е единно, изоморфно. Т.е. извършва се декодиране на информационния сигнал  по един и същи начин при множество различни индивиди. Отражението на обективната реалност е едно и също за различните субекти- предметите, явленията са еднозначно разпознаваеми. На това се крепи истинността, обективното възприятие  на околната действителност от човека. В системата съзнание съществува общ информационен код за обмен на информация, който в количествените отношения за обективната реалност  е един и същ, а за качествените е  общ информационен код, който изисква обществено споразумение за еднозначност на декодирането. Това от своя страна  доказва материалистичната теория за възникването на съзнанието като следствие на дейността на човека и се изразява чрез схемите ( 5; 125):

Физикалисткият концепт за съзнанието

защитава тезата за основополагащата роля на носителя на съзнателното. Съзнанието е неделима част от нервната систена, от мозъка  и не може да съществува без него. В подкрепа на  тезата за преодоляване на дихотомията между неврофизиологията и психологията проф. Боряна Пирьова   предлага следните   факти  :

„През последните години се приведоха много доказателства за това, че състояния на силен стрес със силно повишено ниво на глюкокортикоиди в кръвта водят до функционално и структурно увреждане на хипокампа. Във връзка с това американският психоаналитик Сидни Пулвер в своя статия, в която изтъква по принцип неприложимост на невронауките за клиничната практика, признава как постижения в невронауките са променили някои негови виждания за работата му като психоаналитик. По въпроса за емоциогенната амнезия той пише: “оказва се, че някои травмиращи спомени, които аз в психотерапията съм търсил, въобще не съществуват” (Sydney Pulver, 2003).” ( 6; 2)

Ясно е, че ако дори на десети от процента променим химизма на носителя – висшата нервна система, радикално ще се промени и системата съзнание, особено в частта ú Аз- концепция. Това го доказват както изследванията на заболявания като шизофрения и пр., така и опитите на Хосе Делгадо, който чрез вживени елекроди в мозъка на примати променя елекрическата активност на невронната мрежа и управлява поведенческите им актове.

Изследванията на физикалистите подкрепят още една теза от теорията за информационната природа на съзнателното- а именно, че съзнанието, като по- висш етап на психичното, включва в структурата си несъзнаваното и подсъзнателното.  „За пациенти с разцепен мозък (прерязано мазолесто тяло, което свързва двете хемисфери), Roger Sperry (Нобелов лауреат 1981) дава следния пример. На пациентка изолирано към дясната хемисфера са показват порнографски картини. Тя се изчервява и става неспокойна, но не може да обясни смущението си. В този случай дясната хемисфера обработва зрителната информация несъзнавано.” (6; 3)

При пациенти с лезии в различни части на мозъка се установява, че експлицитната памет кодира съзнателната автобиографична информация и фактически познания.

При  хипокампален дефицит на фиксационна памет и пълна невъзможност да разпознава лица и хора (Damasio, 1999) след определен перид на повторение(обучение) на представяни образи, се установява, че пациентът ги разпознава по определени характеристики.

Тези  примери  затвърждават тезата за съзнанието като система от информация, която притежава свойствата разпределеност, асоциативност и самоорганизация  на информацията.

В онтогенетичен план съзнанието и психиката възникват като системи от информация с един единствен системообразуващ фактор- оцеляване. И при двете системи  съществува зависимост на елементите и функционирането от информационния поток. При психиката той е отвън, от средата, и поражда усещане, възприятие, чувственост.   Под въздействие на инстинктите се осъществяват елементарни ментални процеси  за самосъхранение. Системата съзнание получава информационен поток отвън и отвътре. „Според Damasio (1999) съзнанието представлява Аз-а, съчетан от външна и вътрешна реалност. Всички споменати по-горе централни ядра участват и в регулацията на “вътрешното организмово състояние” (visceral state) и по-точно в регулация на телесната температура, обмяната на веществата, глюкозата в кръвта. Съдържанието на съзнаваните психични процеси идва главно от външния свят. Степента на будност и активност на съзнаваните процеси идва от мозъчния ствол и от получаваните там сигнали за състоянието на вътрешността на тялото. Състоянието на съзнателност и съзнаваните процеси, протичащи на корово ниво, са закотвени към много по-непроменящите се “вътрешни телесни карти”. Осъзнаването на чувствата е част от съзнателната психична дейност характерна за човека. Животните имат емоции, без да ги осъзнават. Еволюционно емоциите са преди съзнанието. Те служат за преживяване на организмите. Мозъкът знае повече, отколкото съзнателното мислене разкрива. Усещането за емоции и съзнанието за това, че знаем за съществуването на емоциите, са се развили на различни етапи от еволюцията и се появяват на различни етапи от индивидуалното развитие. Усещанията за емоции стоят в основата на т.нар. от Дамасио “дълбинен Аз” (Proto self), който през “Автобиографичния Аз” преминава в "разширеното съзнание" (Extended consciousness, Damasio, 1999). Последното се изгражда постепенно чрез Автобиографичните паметови следи и създаване на "обекти" въз основа на собствения опит. Несъзнавано натрупаните представи за текущото състояние на организма постепенно създават разширеното съзнание, което ни дава способността да оценяваме (to be aware) текущите събития и състояния. Усещането за "емоциите като обект" идва от представите, създадени в структурите свързани с емоциите.”(6; 5)

За съзнанието като по- висш етап от развитието на психиката най- добре говори Хосе Делгадо в анализа на психичното при човешкия зародиш и новороденото. ( 3 )

„ Осъзнаването – най-важният елемент на защитата от външни вмешателства. „ По продължение на целия живот....индивидът активно участва в създаването на своето собствено съзнание, в построяването на своя Аз и- в по- широк пан- свой собствен реален свят.” ( 3; 245)

„ Постулатите на психогенезата гласят:

  1. в момента на раждането съзнание не съществува;
  2. съзнанието не може да възникне без поток сензорна информация;
  3. индивидуалността на човека и поведението му не са свойства на мозъка, които се проявяват автоматично със съзряване на невроните, а са придобити функции, на които трябва обучение и които напълно зависят от постъпващата сензорна информация;” ( 3; 245)
  4. „ без стимули ( или без мозък) съзнание не може да същестува, а без поведение не може да бъде разпознато” (3; 33)

Съзнанието и психиката според Делгадо са два различни термина, които си кореспондират синонимно, но се различават в съдържателната си страна, тъй като психиката се приема като термин, дал етимологичен корен на науките, занимаващи се с психична дейност, докато съзнанието предполага много по- конкретно съдържание. Делгадо поставя следните въпроси, чрез които го позиционира съдържателно:

  1. съществува ли поне една функция на съзнанието, която да не е свързана с външни или вътрешни стимули;
  2. може ли съзнанието да се прояви без прояви на поведението;
  3. може ли съзнанието да функционира без мозъка” (3; 33)

Опредляйки основните характеристики на съзнанието, ученият разглежда и синонимната смислова двойка съзнание- душа, като въз основа на проучените концепции изяснява понятийното съдържание на термина душа- елемент на религиозни и митологични съждения, понятие, нямащо нищо общо с науката. „ Според мен, е по- добре да разглеждаме съзнанието като някаква функционална същност, лишена per se от метафизическо и религиозно съждение и свързано само със съществуването на мозъка и възприятието на сензорната информация.”Душа”- това е метафизическа концепция, тя е безплътна, безсмъртна, има възможност да  се спаси или погуби. Съществуването на душата може да се приеме или отхвърли- в зависимост от религиозните убеждения и вери.” (3; 34)

В корелацията съзнание- мозък Делгадо ясно очертава границите като приема тезата, че мозъкът е носител, а съзнанието- функционална същност, група психически процеси.

Това съвсем точно кореспондира със системната теория за съзнанието.

Съзнанието е психически процес, който зависи пряко от потока сензорна информация от външната и вътрешна среда и се проявява чрез поведението. Съзнанието не може да съществува без носителя си- мозъка, а динамиката на психичните процеси зависи от фактора време и основните характеристики на съзнанието: памет, мислене, саморефлексия. Съзнанието обединява в единно цяло осъзнаването- Аз-а, несъзнаваното( като възможност да се приема и обработва на имплицитно ниво информация) и подсъзнателното ( като имплицитна информационна система). Съзнанието е качество на системата от информация.

Как се появява съзнанието?

Делгадо ясно очертава процеса на поява на съзнанието при човека, разглеждайки вътреутробното развитие и първите години на новороденото. Ясно разграничава психично от съзнателно и доказва тезата, че съзнанието не може да съществува без самосъзнание и е пряко зависимо от информационния поток на средата. Доказателствата Делгадо излага в следния ред, потвърждавайки тезата  на Аристотел и по- късно на Леонардо да Винчи „ В интелекта няма нищо, което в началото да не е било в усещанията” „ Интелектът обединява две системи на познание- опита и системата на ендогенна регулация”. Подобно твърдение изказва и Пиаже , че в основата на човешкия мозък лежат наследствени регулярни механизми- „ характерът на взаимодействието на тези механизми при човека не се отличава от много инстинкти при птиците и рибите”

Системата генетична информация само задава плана за развитие и структурата на носителя ( нервната система) на съзнанието. Тя обуславя два основни компонента, необходими за съзнателния процес- вродената способност за движение и активност в такъв вид, която може да реагира ( да отговори) на външно дразнение. По време на вътреутробното развитие ембрионът несъмнено получава информационен поток, но той  е в такъв вид, че подкрепя само развитието и подготовката на нервната систем за изграждане на рефлекси. „ В матката човешкият ембрион получава всичко, което е необходимо, и е защитен от всякакви несгоди, и затова не е необходимо да взема решения и да ги изпитва и пориверява в последствията им” ( 3; 48)

В своето ембрионално развитие органите, нервната система, извършват т.н. генерална репетиция за жизнения процес, но това не е достатъчно , за да можем да кажем, че има налична психика, въпреки регистрирането на вид чувствителност.

В три седмичния плод се наблюдава съкращаване на сърдечния мускул, въпреки че  по това време няма изградени нервни връзки. Нервните елементи, необходими за рефлексивната дейност, може да се регистрират в гръбначния мозък през втория месец. 14- седмичният плод притежава болшинството от рефлекси, които се наблюдават у новородените, с изключение на гласовия, технически хранителния рефлекс и дишането. Развита е тактилната чувствителност до степента на двигателна реакция на плода към механично или термично въздействие кърху кожата. До раждането може да се каже, че плодът има донякъде развити сетивни усещания , но е  лишен от зрителни, слухови, обонятелни и вкусови усещания, а тактилните, перцептивните и висцералните усещания са много незначителни. Новороденото притежава сложна система от рефлекси и при съответните дразнители, то може да кашля, киха, суче, гълта и хваща. Експерименталното проучване на 17-те поведенчески реакции показва, че тяхната  взаимна корелация е равна на нула, т.е. механизмите за централна интеграция у новороденото отсъстват. Тази интеграция обичайно се появява през първия месец от раждането” (3; 41-52)

За какво съзнание или зачатък на съзнание у плода можем да говорим? Или за психика, която се унаследява? Ясно е, че съзнанието у новороденото е tabula rasa и се формира в следствие на информационния поток от средата.

Делгадо определя съзнанието най- вече чрез наличието на способност за управление на сложни двигателни актове, разбиране на символи и употреба на реч. Т.е. – необходим е код за дешифриране на информационния поток. Без възможността за разчитане на символи и включването им в цялостна когнитивна система, без наличието на мислене- образно, понятийно и категориално, съзнание няма. Още повече, че 80-90% от невроните се образуват след раждането на биологичния индивид. Опитът, придобит благодарение на сензорната информация, изгражда структурните връзки между новообразуваните неврони.

За разпознаването на съзнателното чрез разумно поведение Делгадо излага 4 условия:

  1. Функционираща кора на главния мозък;
  2. Функциониране на далечни рецептори;
  3. Вертикално положение на тялото;
  4. Наличие на символично, заместващо поведение- модели.

Съзнанието е продукт на организацията и самоорганизацията на информацията, постъпваща от външната и вътрешна среда. Съзнанието зависи от носителя и физиологичните характеристики на функционирането му. Съзнанието индиректно може да влияе върху носителя- невронната система ‘ натрупването на индивидуален опит довежда до значителни изменения в химическата структура на мозъка още при новороденото” ( 3; 58)

Психическите функции, благодарение на които човекът възприема, мисли и запомня, създава и разрушава, изменя и моделира околната действителност, го отличават от   останалите биологични видове и го превръщат в осносвоположник на собственосто си развитие и гарант за собственото си оцеляване. Съзнанието като система от информация се включва в глобалните системни отношения в света и чрез самоорганизиращите  функции на информацията в най- скоро време ще осъществи положителна обратна връзка с носителя си и ще може да му въздейства и да го променя.

Използвана литература:

  1. Английско-български речник, GABEROFF-EOOД, 2003.
  2. Гурова, Л. , Съзнание: какво знаем за него, ел източник.
  3. Делгадо Х.,  Мозг и сознание, Мир, Москва, 1971.
  4. Историческа психология, ел. източник
  5. Колев, Т.,  „ Личното безсмъртие без мистика и религия”, 2011.
  6. Пирьова, Б., Несъзнавано, съзнание, знание в перпсективата на невронауките, ел. източник
  7. http://ru.wikipedia.org/